Медалът и книжката

Тематично досие · Период: 1944–1989 · Четене: 11 мин

Страна, която отличава работниците си, и в която правото на стачка не съществува.

Режим, който се позовава на работническата класа, трябва да награждава труда. Комунистическа България го прави със забележително изобилие: национални ордени в три степени, червени знамена, значки за комунистически труд, юбилейни заводски медали, отличия за безупречна служба. Сбирката е пълна с тях.

Но режим, който се позовава на работническата класа, трябва и да организира труда. И там предметите разказват друго: табела с указания, книжка, която следва притежателя си от работа на работа, профсъюзен календар. Това досие държи двете заедно: медала и книжката, онова, което се дава, и онова, което се изисква.

Пластмасова табела с указания за работа, предназначена за работниците — Collection Cold War Bulgaria

Един профсъюз и никаква стачка

Трябва да се започне от рамката, защото тя определя всичко останало.

Съществува само една профсъюзна организация: Централният съвет на българските професионални съюзи. Тя не е противотежест. Изследователите на периода я описват като трансмисия, натоварена да предава правителствената политика, съчетана с ролята на доставчик на социални придобивки и на обявен защитник на интересите на работещите. Управляващата партия поддържа строг монопол и не търпи никаква работническа организация освен онези, които сама покровителства.

Що се отнася до правото на стачка, то не е уредено със закон в България преди 1990 г. То е признато за пръв път едва през тази година със Закона за уреждане на колективните трудови спорове, приет под натиска на синдикатите. Независимият синдикат „Подкрепа“ (Подкрепа), създаден през февруари 1989 г. от група дисидентски интелектуалци, се учредява извън тази рамка, и горе-долу в нейния край.

Календар за 1952 г. на българските професионални съюзи — Collection Cold War Bulgaria

Грамофонен запис на Осмия конгрес на българските профсъюзи — Collection Cold War Bulgaria

Синдикалната членственост при режима е близо сто процента. Числото изглежда внушително, докато човек не си спомни, че няма нищо друго, към което да се присъедини.

Книжката, която те следва

Средищният предмет на обикновения труд не е нито медал, нито синдикална карта. Той е тефтерче.

Трудова книжка от края на 40-те и началото на 50-те години — Collection Cold War Bulgaria

Трудова тетрадка от края на 80-те години — Collection Cold War Bulgaria

Трудовата книжка вписва заеманите длъжности, датите на постъпване и напускане, квалификациите, понякога и оценките. Тя придружава притежателя си от една работа към друга и се представя при всяко назначаване. Без нея трудовият път не съществува административно.

Четиридесет години делят тези два екземпляра, а началото не се е променило. Това е белег на уредба, която работи: не се заменя онова, което си върши работата.

Трудовата книжка впрочем е само една част от цял набор.

Осигурителни книжки, книжка на Държавна спестовна каса, облигации от държавен заем и банкноти в лева — Collection Cold War Bulgaria

Осигурителни книжки, издадени от Института за социално осигуряване и валидни от 1949 до 1954 г., книжка на Държавна спестовна каса, облигации от заем за тридесет, сто и двеста лева, банкноти с образа на Георги Димитров: цялото стопанско отношение между работника и държавата се побира в шепа книжки.

Държавата действително взема назаем от гражданите си под формата на облигации, записвани от работещите. Ценната книга е скромна, отпечатана без блясък; тя обаче е задължение на държавата към частно лице в система, в която и спестяването, и кредитът минават през една-единствена каса.

Най-красноречивият предмет е облигацията от 1954 г. Винетката ѝ изобразява заводски сцени, язовир, жътва, тоест точно целите на действащата тогава петилетка. Работникът, който записва тази ценна книга, вижда отпечатано върху спестяванията си онова, което те служат да финансират.

Строим за родината

Съществува и друга форма на труд и тя не се вписва в никоя трудова книжка.

Знаме на околийската младежка бригада „Николай Ласков“, бригадирска риза, бригадирска карта, карта на националните обекти, значки и бригадирски трудов договор — Collection Cold War Bulgaria

На 5 август 1946 г. две хиляди младежи започват работа на прохода Хаинбоаз — днес прохода на Републиката — в състава на първата национална строителна бригада, наречена „Георги Димитров“. Това е началото на бригадирското движение.

Девизът на движението е изписан върху емблемата на тази работна риза: Строим за родината.

Началото е доброволно, а положеният труд отначало не се заплаща. По-късно младите бригадири ще получават възнаграждение, а откъснатите от работните си места работници и служители ще запазват обичайната си заплата. Преките организатори са последователните младежки организации под ръководството на партията: първо комитетите на демократичната младеж, после Димитровският съюз на народната младеж след смъртта на Димитров, и накрая ДКМС.

Онова, което тези бригади построяват, се вижда на представената тук карта: пътят през прохода на Републиката, железопътните линии Левски-Ловеч-Троян, Перник-Волуяк и Самуил-Силистра, язовирите „Александър Стамболийски“ и „Георги Димитров“, дигата на Марица и град Димитровград с химическите му заводи.

Отпечатаният договор, издаден от околийския комитет на ДКМС в Сливен, изразява точното естество на поетото задължение. Думата „доброволно“ тук се чете предпазливо: движение, организирано от единствената младежка организация, в страна, в която членството в тази организация е норма, оставя малко място за личен отказ.

Трябва обаче да се чуе и онова, което казват онези, които са били там. Бригадир от обекта във Витиня обобщава спомена си така: най-хубавото е било да усещаш, че си полезен.

Земята, събрана наедно

Другото голямо преобразуване на българския труд се извършва по нивите.

Законът за трудовокооперативните земеделски стопанства, ТКЗС (ТКЗС), е приет през 1945 г. На хартия членството е доброволно и на членовете се гарантира дял от печалбата. На практика резултатите от тази доброволна фаза са скромни: през 1947 г. едва 3,8 % от обработваемата земя е колективизирана, а през 1949 г. — 12 %.

После всичко се променя. Между 1950 и 1953 г. сталинисткият режим на Вълко Червенков използва заплахи, насилие и ограничения в снабдяването, за да постигне най-бързия темп на колективизация в Източна Европа. През 1955 г. Хрушчов изпраща на българските власти секретно писмо, в което им възлага да завършат колективизацията за две-три години, за да покажат на Запада привлекателността на социалистическата система за селячеството. В края на 1957 г. 86,5 % от земята е в ТКЗС.

Съпротивата е действителна, особено в северозападната част на страната, а репресията засяга всеки, обявен за кулак.

През септември 1969 г. пленум на Централния комитет решава ТКЗС да бъдат преустроени в аграрно-промишлени комплекси. Уедряването трябва да донесе стопанска устойчивост на селата; начинанието има противници и в самите редици на партията.

Заслугата в три степени

След това идва наградният апарат и размахът му изненадва.

Национален орден на труда, бронзова, сребърна и златна степен — Collection Cold War Bulgaria

Червено знаме на труда с кутията и книжката му — Collection Cold War Bulgaria

Медал за отличие в труда — Collection Cold War Bulgaria

Тези отличия се вписват в точна йерархия. На върха стои почетното звание Герой на социалистическия труд (Герой на социалистическия труд), учредено на 15 юни 1948 г. под името Герой на труда и преименувано на 13 декември 1950 г. То награждава изключителни постижения в селското стопанство, науката, образованието, културата, изкуствата, както и приноси към техническия напредък.

Получаването на това звание води автоматично до присъждането на орден „Георги Димитров“, най-високото отличие в страната, учредено на 17 юни 1950 г. и връчено около четири хиляди и петстотин пъти. Този орден подражава на общия рисунък на съветския орден „Ленин“. Непосредствено под него стои орден „Червено знаме на труда“.

Трудът следователно има своя връх в същата наградна уредба, както и отбраната на родината. Изключителният работник и изключителният войник стигат до едно и също отличие.

Значки за комунистически труд — Collection Cold War Bulgaria

Заводът като принадлежност

Под държавните ордени стои друг слой на признание, по-близък и несъмнено по-действен: този на самото предприятие.

Медал за четиридесетата годишнина на обувната фабрика „9 септември“ в София — Collection Cold War Bulgaria

Обувна фабрика, която сече медал за четиридесетата си годишнина и която носи името на датата на овладяването на властта: предприятието не е само място за производство, а образувание, което чества, което раздава отличия и към което човек принадлежи.

Това е нещо, което днес се разбира зле. Социалистическият завод урежда отпуските, жилището, детските лагери, празниците, спорта. Да работиш там не е договор, а принадлежност, с всичко, което това предполага откъм действителни облаги и откъм трудност да се излезе.

Книга от 1984 г., история на работническото профсъюзно движение — Collection Cold War Bulgaria

Какво награждава един медал

Лесно би било да се присмиваме на това изобилие от отличия. Това би означавало да пропуснем същественото.

В система, в която заплатите са в определени рамки, в която повишението зависи от мерила, които не са всички професионални, и в която работодателят не се сменя по желание, медалът и значката са сред малкото налични разменни средства. Не може да се печели много повече. Може да бъдеш отличен.

Именно това прави тези предмети двусмислени и любопитни. Орден на труда в три степени е средство за управление: той степенува, той насочва, той награждава съобразността колкото и уменията. Но той е бил също така, за мнозина, искрено признание за живот на действителен труд: хора, които са строили, произвеждали, обучавали чираци и са били почетени за това.

Книжката и медалът са двете страни на едно и също отношение. Едната записва какво дължиш, другият удостоверява какво ти се дава. Нито едното, нито другото наистина ти принадлежи.

Проверени по източник факти: партийният монопол над работническите организации и забраната на всяка непокровителствана организация; описанието на Централния съвет на българските професионални съюзи като трансмисия на правителствената политика, доставчик на социални придобивки и обявен защитник на интересите на работещите; синдикална членственост, близка до сто процента при режима; липсата на законова уредба на правото на стачка преди 1990 г. и признаването му със Закона за уреждане на колективните трудови спорове, приет същата година под синдикален натиск; създаването на независимия синдикат „Подкрепа“ през февруари 1989 г. от дисидентски интелектуалци; учредяването на званието Герой на труда на 15 юни 1948 г. и преименуването му на Герой на социалистическия труд на 13 декември 1950 г., както и областите на присъждане; учредяването на орден „Георги Димитров“ на 17 юни 1950 г., положението му на най-високо отличие в страната, автоматичното му присъждане на носителите на званията Герой, общият брой от около четири хиляди и петстотин присъждания и подражанието на рисунъка на орден „Ленин“; мястото на орден „Червено знаме на труда“ непосредствено под него. За бригадите и колективизацията: началото на бригадирското движение на 5 август 1946 г. на прохода Хаинбоаз с две хиляди младежи от бригада „Георги Димитров“; девизът „Строим за родината“; принципът на незаплатен труд в началото, по-късното възнаграждаване на младите бригадири и запазването на заплатата на откъснатите работници; последователната организация от комитетите на демократичната младеж, Димитровския съюз на народната младеж и след това ДКМС под ръководството на партията; списъкът на посочените обекти; свидетелството на бригадир от Витиня за усещането да си полезен; приемането на закона за ТКЗС през 1945 г., формално доброволното членство и гарантирания дял от печалбата; 3,8 % колективизирана обработваема земя през 1947 г. и 12 % през 1949 г.; използването на заплахи, насилие и ограничения в снабдяването между 1950 и 1953 г. при Вълко Червенков, довело до най-бързия темп в Източна Европа; секретното писмо на Хрушчов от 27 октомври 1955 г. с искане колективизацията да приключи за две-три години, за да се покаже на Запада привлекателността на социализма за селячеството; 86,5 % от земята в ТКЗС в края на 1957 г.; силната съпротива в северозапада и репресията срещу обявените за кулаци; решението на пленума от септември 1969 г. за обединяване на ТКЗС в аграрно-промишлени комплекси и наличието на противници в партията. Почива върху разчитането на натюрмортите: разпознаването на осигурителните книжки и срока им на валидност, на книжката на Държавна спестовна каса, на облигациите и на винетката на тази от 1954 г., както и на знамето на бригада „Николай Ласков“, на бригадирската риза и емблемата ѝ, на картата на обектите, на договора, издаден от околийския комитет в Сливен, и на значките. Почива върху описанието на предметите от колекционера, а не върху документален източник: датирането на трудовите книжки, съдържанието на табелата с указания и разпознаването на значките за комунистически труд. Обществената роля на социалистическото предприятие (отпуски, жилище, лагери) е описана по обща представа за периода, а не по консултиран тук български източник.