По-ревностни от Москва

Епизод 05 · Обхванат период: 1968–1981 · Четене: 9 мин

Съпътстваща статия към епизод 05 от подкаста Cold War Bulgaria.

Ролята на Народна република България през Студената война се отличава с вярност към Съветския съюз, която често надхвърля тази на всеки друг член на Варшавския договор. В йерархията на Източния блок София се поставя като пазителка на марксистко-ленинската правоверност и редовно става най-гръмкият защитник на военна намеса, щом съседен режим изглежда склонен към либерализация.

Тази безусловна вярност не е пасивно подчинение. Тя е институционална стратегия, пресметната от Българската комунистическа партия (БКП), за да осигури вътрешното си оцеляване и геополитическата си значимост. За да се разберат кризите от 1968 г. в Чехословакия и от 1980-1981 г. в Полша, България трябва да се види като котва на съветските интереси на Балканите, често наричана шестнадесета република както от историците, така и от дипломатите.

Устройството на Варшавския договор

Организацията на Варшавския договор, създадена през 1955 г., урежда официално военните и политическите задължения на България. Представяна като отбранителен съюз срещу НАТО, тя разкрива при прочит на разсекретените монографии на ЦРУ и на архивите на самия договор структура, замислена за централизирано съветско командване. В края на 60-те години институционални реформи рационализират решенията относно подготовката и въоръжението, довършвайки подчиняването на източноевропейските сили на Генералния щаб в Москва.

Българското положение в нея е особено чувствително. Гранична с две страни от НАТО, Гърция и Турция, военната ѝ надеждност определя сигурността на съветския южен фланг. За разлика от Полша или Унгария, белязани от антисъветски въстания, българската армия е сред най-сигурните в очите на Кремъл.

Прага, 1968

Пражката пролет представлява най-сериозното предизвикателство към съветския модел от Унгарската революция от 1956 г. насам. Под ръководството на Александър Дубчек Чехословашката комунистическа партия се опитва да въведе „социализъм с човешко лице“: край на цензурата, свобода на придвижване, стопанска децентрализация. За българското ръководство тези реформи не са напредък, а пряка заплаха за устойчивостта на цялата система.

Тревогата на София

Още от януари 1968 г. българското ръководство следи пражкото положение с повишено внимание. Тодор Живков, на власт от 1954 г., е лично разтревожен от идеята за премахване на цензурата. Той се опасява, че „ракът“ на дубчекизма ще плъзне към България и ще насърчи софийските интелектуалци да поискат същите права.

Разсекретените документи от Централния държавен архив показват, че България е първият член на Варшавския договор, поискал официално военна намеса. Докато Леонид Брежнев още се колебае, надявайки се да постигне своето с дипломатически натиск на срещите в Чиерна и Братислава, Живков защитава твърдата линия. На закритите заседания на ръководителите от Договора българската делегация поддържа, че чехословашките „здрави сили“ са затрупани от контрареволюционери и че „братската помощ“ е дълг.

Операция „Дунав“

Когато решението за нахлуване е взето през август 1968 г., България е готова да предостави специализирани сили. Операция „Дунав“ мобилизира между 200 000 и 500 000 души от Съветския съюз, България, Полша и Унгария.

Българският принос се състои от два специализирани пехотни полка, 12-и и 22-и, или три до пет хиляди души. Тези части са придвижени през съветска Украйна до чехословашката граница, като зона на действие им е определена Словакия.

Задачата им: да осигурят съобщителните възли на Банска Бистрица, за да попречат на разпространението на реформаторските послания. Целта е чувствителна: градът има история на съпротива и е важен административен център на Централна Словакия. Българските войски получават заповед да заемат местните служби на радиото и телеграфа и да държат стратегическия път към Зволен, жизненоважен транзитен пункт за съветските колони, напредващи към вътрешността на страната.

Срещата с населението

При влизането си в Чехословакия българските войници преживяват потрес. Казано им е, че идват като освободители, за да предотвратят подкрепен от НАТО преврат; те срещат тълпи от плачещи и разгневени граждани, оказващи пасивна съпротива. В градовете жителите свалят уличните табели, за да заблудят нашествениците, и изписват по стените лозунги, сравняващи силите на Договора с нацистките окупатори.

В Прага завземането на телевизионните и радиостанциите предизвиква сблъсъци, отнели живота на над сто демонстранти. Българските части в словашките планини познават по-малко открито насилие, но трябва да действат във враждебна среда, срещу население, което отказва да им посочи посока или да им даде храна. Разривът между братската пропаганда и действителността на място тежи силно върху духа им.

Лятото на 1968 в София

Докато армията заема Словакия, режимът води в София не по-малко напрегната битка за овладяване на общественото мнение. Лятото на 1968 г. е белязано от явно разминаване между официалната позиция и действителните възгледи на населението.

Реакцията на партията е безусловно осъждане на Пражката пролет. Всекидневникът Работническо дело публикува мъгляви и силно цензурирани съобщения, представящи реформите като „контрареволюционна дейност“, водена от „врагове на социализма“. Правителството мобилизира всички налични средства, включително апарата на Държавна сигурност, за да ограничи разпространението на реформаторските идеи.

Варшава, 1980-1981

Защо България не е Полша

През 1980 г. икономическите условия в двете страни са несравними. Полша страда от недостиг на храни и от огромна задлъжнялост към западните банки; българите тогава познават най-високото си жизнено равнище. Това относително благополучие е основното оръжие на партията срещу вътрешния безпорядък.

Българската икономика почива върху привилегировани отношения със СССР, които включват внос на евтин съветски суров петрол, рафиниран и след това реекспортиран на Запад срещу твърда валута. Този петролен приход позволява на Живковия режим да поддържа ниски цени и добре финансирани социални програми, изолирайки населението от революционната треска, обхванала Гданск.

Политбюро, глас за намеса

Стенограмите от заседанията на българското Политбюро през октомври 1980 г. разкриват ръководство сред най-склонните към братска намеса за възстановяване на реда във Варшава. Тодор Живков и външният министър Петър Младенов изразяват дълбока тревога: „вирусът“ на „Солидарност“ заплашва да зарази останалите членове на Договора.

На заседанието от 25 октомври 1980 г. Младенов се дразни от „непрекъснатото отстъпление“ на ръководството на Полската обединена работническа партия. Той отбелязва, че полската милиция е внушителна сила (седемдесет хиляди души, съвременно въоръжение, бронирани машини) и че ѝ липсва единствено политическата воля да я използва. Живков и обкръжението му са убедени, че ако полските ръководители не действат, Варшавският договор има „правото и дълга“ да се намеси военно.

Информационната карантина

За да попречат на полския вирус да проникне, българските власти вземат няколко мерки. Печатът се изпълва с материали, представящи полската опозиция като сбирщина от крайни елементи, платени от западния империализъм. Бюлетините на службите за сигурност проследяват частните разговори, отбелязвайки, че макар някои българи да виждат в „Солидарност“ борба за свобода, повечето остават предпазливи от страх, че размирици биха застрашили собственото им жизнено равнище. Накрая София дейно се старае да се разграничи от Варшава на международните форуми, опасявайки се, че свързването с „неустойчивия“ полски режим би накърнило собствената ѝ тежест пред Москва.

Две кризи, една логика

И в двата случая българското ръководство поставя запазването на социалистическата система над националния суверенитет и регионалната устойчивост.

Нахлуването от 1968 г. поражда Брежневата доктрина, според която Москва може да се намесва навсякъде, където комунистическо правителство е застрашено. През 1981 г. положението вече е друго: намесата в Афганистан от 1979 г. насам изчерпва съветските ресурси и тежи върху международните отношения.

Докато София продължава да настоява за нахлуване в Полша през цялата зима на 1980-1981 г., съветското Политбюро проявява все по-голяма сдържаност. На 10 декември 1981 г. то решава: без войски в Полша, полската армия сама трябва да уреди положението. Три дни по-късно генерал Ярузелски обявява военно положение, решение, посрещнато в София с въодушевление.

Дълголетието на Живков, най-дългогодишният ръководител в Източния блок, се дължи до голяма степен на начина, по който преминава през тези кризи. Като поставя България в положението на най-верен съюзник, той си осигурява постоянната подкрепа на Кремъл. През 1968 г., както и през 1980 г., той използва събитията, за да прочисти собствената си партия от възможните реформатори с довода, че всяко отклонение от московската линия е крачка към контрареволюция.

Какво остава от това

Българският режим успешно потушава непосредствените последици от пражката и полската криза, но дългосрочните последствия са неизбежни. Смазването на Пражката пролет забавя рухването на комунистическата система с две десетилетия; то разрушава и, в очите на цяло едно поколение, достоверността на думата социализъм.

Споменът за „Солидарност“ дава плод в България през 1989 г. Докато Източният блок се разпада, български граждани основават свой независим синдикат, „Подкрепа“, изрично скроен по полския образец. „Подкрепа“ става един от стълбовете на антикомунистическата опозиция, довела до оставката на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г.

През август 2013 г. Паметникът на Съветската армия в София е боядисан в розово от анонимни художници, придружено от лозунга „България се извинява“, изписан на чешки и на български. Това художествено извинение напомня, че макар българските ръководители да са първите, поискали нахлуването през 1968 г., българският народ е сред последните, признали официално причинената болка.

Урок по управление на криза

Българският случай осветлява как една сателитна държава преминава през системна криза. Стратегията на режима почива върху три стълба: военна вярност, чрез предоставяне на специализирани части, за да покаже готовността си да употреби сила; идеологическо наддаване, чрез искане за намеса рано и гръмко, за да докаже верността си към центъра; и икономическа стабилизация, чрез използване на съветските субсидии, за да поддържа населението доволно и несклонно да поеме по пътя на реформите.

Тази стратегия обаче е неуспешна. Като задушава всяка реформа през 1968 г., а после и през 1980 г., българското ръководство само гарантира, че при рухването през 1989 г. системата ще бъде твърде вкостенена, за да се приспособи, което води до пълното демонтиране на комунистическата власт.

Източници

• Централен държавен архив на България (Централен държавен архив), София
• Стенограми на Политбюро на ЦК на БКП (Политбюро на ЦК на БКП)
• Разсекретени монографии на ЦРУ (програма CREST)

Преводите на цитираните документи са на автора.