Държавна сигурност и случаят „Марков“

Епизод 07 · Обхванат период: 1925–1990 · Четене: 10 мин

Съпътстваща статия към епизод 07 от подкаста Cold War Bulgaria.

Сред разузнавателните служби на сателитните държави българската Държавна сигурност (Държавна сигурност), ДС, заема положение на особена близост с КГБ. Там, където източногерманската Щази или чехословашката ЩБ запазват известна професионална самостоятелност и национална самоличност, ДС на практика действа като регионално поделение на съветската служба.

Обвързаността е толкова дълбока, че Тодор Живков охотно нарича ДС „достоен клон“ на съветския апарат. Тези отношения позволяват на България да служи за посредник на съветските активни мероприятия по целия свят: от високотехнологичния промишлен шпионаж в Япония и Съединените щати до най-известното политическо убийство от края на XX век, извършено насред Лондон.

Устройството на държавата в сянка

Държавна сигурност е основана през 1925 г., но съвременният ѝ облик е изкован от комунистическото овладяване на властта през 1944 г. От създаването си до официалното си закриване през 1990 г. тя е устроена по съветски образец. Тя не е обикновена шпионска служба: тя е „щитът и мечът“ на Българската комунистическа партия, отговаряща както за вътрешната устойчивост на режима, така и за проектирането на силата му навън.

ДС е организирана в главни управления, всяко отговарящо за един стълб на държавната сигурност:

Подразделенията на Шесто управление показват колко ситна е мрежата. Първият му отдел е посветен на интелигенцията и следи художници и писатели, за да задържи творчеството им в границите на социалистическия реализъм. Вторият е насочен към младежта и прониква в университетите, за да набелязва възможни водачи. Третият се занимава с „религиозния въпрос“, като внедрява осведомители в православната църква и наблюдава еврейската и арменската общност. Четвъртият, накрая, работи по етническия национализъм, и по-специално по протурските настроения, което през 80-те години води до „Възродителния процес“, кампанията за насилствена асимилация на турското малцинство.

Формализирано подчинение

Връзката между ДС и КГБ не е обикновен взаимен интерес, а пълно институционално подчинение, уредено със строго секретни споразумения, разкрити едва след падането на режима.

На 8 април 1972 г. ДС и КГБ подписват в Москва дългосрочно рамково споразумение и план за взаимодействие в областта на разузнаването. Това е първият път, когато КГБ сключва официално споразумение с такъв обхват с „братска“ служба, знак за положението на България като най-сигурния съюзник на СССР.

Споразумението кодифицира принципите, които уреждат сътрудничеството до края на Студената война. ДС систематично предава на КГБ сведения за всяка своя операция, вътрешна и външна, за връзките си и за агентите си. В София генерал от КГБ (какъвто е тризвездният Иван Савченко) заема длъжността главен съветник на ДС, като на практика надзирава дейността ѝ и се отчита пряко пред Москва.

Тази обвързаност позволява на КГБ да използва ДС за активни мероприятия там, където пряко съветско присъствие би било политически деликатно или твърде лесно откриваемо. Двете служби прилагат „разпределение на обектите“, като възлагат на българите определени географски зони или технически области според регионалния им опит или съществуващите им мрежи. Това личи особено ясно на Балканите и в Близкия изток, където българските дипломатически и търговски представителства предлагат идеално прикритие.

Показателно е, че българското ръководство не вижда в това загуба на суверенитет, а източник на сила. Повтарящите се предложения на Живков България да се присъедини към СССР като шестнадесета република намират отзвук в представата, която ДС има за себе си. Като се съобразява толкова тясно с Москва, тя получава достъп до съветско обучение, до съвременна техника и до световна мрежа за научно и техническо разузнаване, каквато една малка страна никога не би могла да изгради сама.

Балканската Киберия

Един от най-дълбоките успехи на двойката ДС–КГБ се разиграва в научно-техническото разузнаване. Западът е създал КОКОМ, координационен комитет за многостранен контрол върху износа, за да попречи на предаването на високи технологии към Източния блок. За да заобиколи тези прегради, ДС организира операция за промишлен шпионаж, която превръща България в изчислителния център на социалистическия свят.

Живков открито се възхищава на японския икономически модел и иска да направи страната си „Япония на Балканите“. През 1964 г. ДС създава в рамките на Първо главно управление Седми отдел, посветен специално на научно-техническото разузнаване. Япония, в разгара на технологичния си възход, става приоритетна цел.

Обемите дават мярата на усилието. През 1970 г. — 161 информационни единици, от които 27,6 % са преценени като ценни или изключително ценни. През 1981 г. — тринадесет хиляди и петстотин научни документа, предадени на съветския блок, и три хиляди придобити физически образци на западни технологии. През 1982 г. — десет хиляди информационни единици и четири хиляди образци. Само програмата „Електроника-С“ между 1970 и 1980 г. доставя над тридесет и осем хиляди страници технически чертежи на интегрални схеми.

Българските офицери, често на служба под дипломатическо прикритие в Токио, се специализират в набелязването и вербуването на японски инженери, по-слабо заплатени от западните си колеги. Роботика, електроника, химично инженерство: събраната информация не служи само на България, голяма част от нея отива към КГБ, за да захранва съветския военнопромишлен комплекс.

За да заобикаля КОКОМ, ДС се опира на мрежа от дружества за прикритие, най-известното от които, ИНКО, отговаря за незаконното придобиване на западни компоненти. По тези канали България се сдобива с чертежи и образци на интегрални схеми и микрокомпютри от Съединените щати, Западна Германия и Япония. Заводи като ИЗОТ и ДЗУ така успяват да станат основните доставчици на дискови памети и изчислителни системи за целия съветски блок.

Мостът Ватерло

Най-трайният символ на смъртоносността на ДС остава „българският чадър“ — оръжието, използвано през 1978 г. срещу писателя дисидент Георги Марков в Лондон. Някогашен успешен автор в България, станал остър критик на режима чрез предаванията си за Би Би Си и Радио „Свободна Европа“, Марков е лична цел на Тодор Живков.

На 7 септември 1978 г., деня на шестдесет и седмия рожден ден на Живков, Марков пресича моста Ватерло, когато усеща в дясното си бедро убождане, подобно на пчелно ужилване. Обръщайки се, вижда мъж да вдига чадър; непознатият се извинява със силен чужд акцент, преди да се качи в такси. Същата вечер Марков вдига висока температура и умира четири дни по-късно в болницата „Сейнт Джеймс“ в Балъм.

Британското съдебномедицинско разследване, водено най-вече от учените на Chemical Defence Establishment в Портън Даун, разкрива равнище на техническа изтънченост, което може да е дело единствено на държавна служба, разполагаща със средствата на КГБ.

Сачмата

При аутопсията в тъканта на бедрото е открита микроскопична метална сачма. Толкова малка (1,7 милиметра в диаметър), че отначало убягва на рентгеновата снимка.

Кухините вероятно са пробити чрез електроерозия или с лазер, тъй като платинено-иридиевата сплав е твърде твърда за обикновена обработка. Изборът на рицин е стратегически: тази отрова изчезва почти напълно в организма, след като предизвика масивна органна недостатъчност, което я прави практически неоткриваема при аутопсия. За да потвърдят причината за смъртта, учените от Портън Даун инжектират сходна доза на прасе, което умира с еднакви увреждания.

Владимир Костов

Десет дни преди Марков друг български невъзвращенец, Владимир Костов, е нападнат по същия начин в парижкото метро. Той оцелява: сачмата, влязла в гърба му, не е проникнала достатъчно дълбоко в мускула. Дебелите му зимни дрехи са забавили снаряда, а восъчната запушалка не се е стопила напълно, което е попречило на пълното освобождаване на рицина. Изваждането на еднаква сачма от гърба му дава решаващото доказателство, свързващо двете нападения и потвърждаващо съществуването на държавно бюро за убийства.

Активни мероприятия

Отвъд физическите ликвидации ДС и КГБ си служат с активните мероприятия: тайни операции, предназначени да въздействат върху общественото мнение и да разклащат западните институции, като смесват изкусно истини, полуистини и лъжи, за да произведат дезинформация, трудна за опровергаване.

Операция „Денвър“. В средата на 80-те години КГБ започва една от най-успешните си кампании, наречена „Денвър“ от Щази и силно подкрепена от ДС: да разпространи представата, че вирусът на СПИН не е природно явление, а биологично оръжие, разработено от Съединените щати във Форт Детрик, Мериленд. Българските архиви на КОМДОС дават материалното доказателство: телеграма на КГБ до ДС от септември 1985 г. изрично иска съдействие за разпространяването на „тези“ за изкуствения произход на СПИН, за да се предизвикат антиамерикански настроения в световен мащаб. ДС мобилизира печатните си канали и фасадните си организации в Третия свят; после разказите са подхванати от западни медии и оставят трайна следа на недоверие към медицинската наука.

Случаят „Антонов“. На 13 май 1981 г. Мехмед Али Агджа се опитва да убие Йоан Павел II. Италианското разследване уличава ДС, и по-точно Сергей Антонов, служител на българската авиокомпания в Рим. Случаят се превръща в голям геополитически скандал. Западът подозира съветски заговор за премахването на полски папа, подкрепящ „Солидарност“; вътрешните документи на ДС и КГБ подсказват по-скоро реакция на паника. КГБ е разгневен, че ДС се е оказала замесена в скандала, от страх той да не злепостави целия социалистически свят. Срещите между Живков и съветските съветници разкриват, че ДС наистина е била във връзка с Агджа по време на престоя му в София, но е пропуснала да провери профила му, по-скоро от професионална некадърност, отколкото от участие в заговор. Въпреки това ДС получава заповед да използва всички средства, за да убеди света, че „българската следа“ е провокация, вдъхновена от ЦРУ.

Световен посредник

Като най-верния сателит на СССР България играе основна роля в подкрепата на съветските интереси в Азия, като често служи за канал за военна помощ и споделяне на разузнавателни сведения с останалите комунистически режими.

Тя е втората страна в света, признала Китайската народна република, на 4 октомври 1949 г. През Студената война отношенията между София и Пекин следват до голяма степен състоянието на съветско-китайските връзки; при разрива през 60-те години България остава твърдо на страната на Москва, като същевременно поддържа прагматичен и неидеологически подход в търговията и селскостопанското сътрудничество.

По време на Виетнамската война България е основен доставчик на „специална техника“ (съветски евфемизъм за оръжие) за Северен Виетнам. Помощта не е само братска: ДС осигурява военно обучение и разузнавателна подкрепа на Виетконг, а български кораби служат за тайно превозване на оръжие през международни пристанища.

Неотдавнашни многостранни проекти установяват над тридесет хиляди страници български архиви, отнасящи се до двете Кореи между 1945 и 1995 г. Те показват, че България служи за медицински и хуманитарен център за Северна Корея по време на войната и след нея, като приема над петстотин корейски сираци и изпраща медицински мисии в Пхенян. Отношенията обаче са неустойчиви: през 1962 г. дипломатическите връзки се влошават силно по идеологически причини, преди да се нормализират в края на десетилетието.

Източници

• Архив на Комисията по досиетата (КОМДОС / Комисия по досиетата), София
• Британски разследващи доклади по случая „Марков“ (Столична полиция, коронер)
• Разсекретени документи на ДС и КГБ

Преводите на цитираните документи са на автора.