Шестнадесета съветска република?

Епизод 09 · Обхванат период: 1963–1973 · Четене: 4 мин

Съпътстваща статия към епизод 09 от подкаста Cold War Bulgaria.

Един от най-необикновените страни на българската политика през Студената война остават повтарящите се предложения на Тодор Живков страната му да влезе в Съветския съюз като шестнадесета република.

Епизодът е слабо познат извън България. Той обаче е документиран в архивите и осветлява по-добре от всичко друго действителния характер на отношенията между София и Москва.

Два опита

Архивите потвърждават, че Живков официално се обръща към съветското ръководство на два пъти с идеята за пълно обединение: през 1963 г. към Никита Хрушчов, а после през 1973 г. към Леонид Брежнев.

През декември 1963 г., пред пленум на Централния комитет (ЦК на БКП) на Българската комунистическа партия, Живков заявява, че „крайната цел е обединението със Съветския съюз“. Изразът не е откъснат риторичен полет: той е придружен от конкретни постъпки.

Съветският отказ

Москва последователно отклонява тези предложения. И Хрушчов, и Брежнев виждат неудобствата на едно формално присъединяване.

Административната и финансовата цена. Включването на страна от седем милиона души, с нейната икономика, инфраструктура и социални задължения, би натежало силно върху и без това опънатия съветски бюджет.

Опасният прецедент. Приемането на България би поставило въпроса и за останалите държави от блока и би отворило спор, който Москва няма никакъв интерес да види да възниква.

Загубата на дипломатически инструмент. Формално независима България струва повече от съветска България. Тя разполага с място в Организацията на обединените нации, със собствени дипломатически отношения и с възможност за действие в Третия свят, каквато СССР не може да упражнява пряко, без да се компрометира.

Затова Москва предпочита да запази „независим“ съюзник, който следва всяка директива, като същевременно служи за буфер и дипломатически посредник.

Икономически ход

Най-солидното тълкуване на тези предложения не е идеологическо, а икономическо.

Живков използва перспективата за обединение като лост в преговорите. Срещата от 1973 г. с Брежнев в София, чиито протоколи са публикувани, показва как българският ръководител си служи с темата, за да получи допълнителна финансова помощ и съветска подкрепа по македонския въпрос в отношенията си с Югославия.

С други думи: предлагайки да се откаже от суверенитета си, Живков извлича от него най-добрата цена. Предложението е искрено по формулировка и служебно по употреба.

Това четене е в съгласие с цялата му политика. Субсидираният петрол, опрощаването на един милиард рубли дълг през 1979 г., 400-те милиона рубли годишно за селското стопанство: българската вярност е възнаграждавана, а предложението за обединение е нейният най-краен израз.

Какво дава България в замяна

Отзвукът в институциите

Идеята за шестнадесетата република не остава затворена в разговорите на върха. Тя прониква в културата на българските институции.

Държавна сигурност се възприема като „регионален клон на КГБ“, по израза, който Живков използва след среща с Юрий Андропов през 1969 г. Армията е устроена като пряко продължение на Червената армия дотолкова, че Москва смята за излишно да разполага войски в страната.

Онова, което предложенията от 1963 и 1973 г. биха узаконили, вече съществува на практика в няколко сектора на държавата.

Късното рушене

Разсекретените анализи на ЦРУ от 1984 г. подсказват, че към края на Студената война това подчинение започва да поражда напрежения.

Съветският съюз, изправен пред собствения си икономически упадък, се заема да намали онова, което нарича цена на империята. Той вече изисква по-качествен български износ и засилено отбранително усилие. Негласният договор, вярност срещу ресурси, се разваля в ущърб на София.

Пет години по-късно режимът пада. Въпросът за шестнадесетата република никога не е решен по друг начин освен с учтивия отказ на двама генерални секретари.

Как да четем този епизод

Случката често се цитира, за да илюстрира българското угодничество. Това е късо четене.

Тя казва преди всичко, че в асиметрична съюзна система по-малкият партньор понякога разполага с неочаквано поле за действие. Живков познава стратегическото си положение (границата с две страни от НАТО, близостта на Проливите) и извлича от него всичко, което може.

Той предлага обединение, вероятно знаейки, че то ще бъде отхвърлено, и защото този отказ му позволява да продължи да преговаря. Това е един начин да се разбере защо България е докрай най-верният съюзник: верността е основният ѝ актив.

Източници

• Протоколи от срещите Живков–Брежнев, Българска историческа библиотека
• Архив на Централния комитет на БКП (ЦК на БКП)
• Разсекретени анализи на ЦРУ

Наличната документация за този епизод остава ограничена; непотвърдените елементи са отбелязани в текста.